Да бъдеш свободен: четирите споразумения на Дон Мигел Руис за личната свобода

Най-важният въпрос тук не е: Има ли свобода? Въпросът е: Имаш ли волята да бъдеш свободен?

Свободата не може да бъде предоставена, тя трябва да бъде извоювана.

– Елберт Хъбард (Elbert Hubbard)

Публикацията е обновена на 23.11.2021.

Ние всички искаме да бъдем свободни: свободно да избираме, свободнo да пътуваме, свободни без стрес и притеснения, свободни от страдания, свободни от зависимости. Но все не достигаме мечтаната свобода и продължаваме да казваме, че сме роби (напоследък много се повтаря, сякаш със задоволство), продължаваме да живеем в затвор без решетки, осъдени на лишаване от свобода от най-жестоките съдии: ние самите.

В тази публикация ще се опитам да изследвам “ Четирите споразумения“ – принципите на живота, вдъхновени от древната Толтекска мъдрост и описани от Дон Мигел Руис в неговата книга.

Да бъдеш свободен-увод към четирите споразумения на Дон Мигел Руис

Всички, които искат да ни се харесат, да ни оказват влияние, ни говорят за свободата – политици, свещеници, журналисти…И какво разбираме ние от всичко това – че сме свободни, ако:

• Казваме публично каквото ни дойде на ум.
• Изказваме си свободно мнението по всички въпроси.
• Обличаме се, както искаме.
• Събуждаме се, когато искаме и ходим на работа, само ако ни харесва.
• Ядем, пием и пушим, каквото си искаме.
• Пътуваме, където ни се прииска.
• Купуваме всичко, което ни идва на ум.

Някои успяват да бъдат свободни по тези точки, но пак не чувстват свободата. Защото сами са си създали вътрешен затвор, поставили са си граници, които не могат да прекосят.

Защото постигането на свобода по горните точки, означава, че сме свободни само при определени условия. А свободата не може да се поставя под условия.

Почти всички мечтаем за „финансовата свобода“. Тази свобода обаче се завоюва, работейки здраво и почти ставайки раб на заработването – на парите. Но това е някакъв парадокс, за да бъдеш свободен, трябва да станеш роб. Няма нищо грешно в мечтата да се постигне „финансовата свобода“. Но свободата е друго – истинската, вътрешната, която ни дава възможност лесно да стигнем върхове в живота. Чувството за свобода има много повече общо с нашето психично състояние, отколкото с нашите външни резултати и условия на живот.

Накратко: най-лошото от неуспехите би било да можем да постигнем всичките си цели и след това да осъзнаем, че все още не сме свободни.

Отдавна бях разбрала това за себе си – да станеш свободен, трябва да се пребориш с много задържащи и заробващи привички или както ги нарича Дон Мигел Руис в книгата си – споразумения. Сега, в тази особено умна книга, намирам ясно изречено потвърждението на принципите, до които бях достигнала в последните години. Веднъж, щом успееш да се пребориш и да приемеш тези четири основни споразумения, пред теб се открива неизмерима сила и свобода.

Как можем да бъдем свободни, ако продължаваме да живеем потопени в сън?

(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});

Книгата, която споменах по-горе е „Четирите споразумения (или практическо ръководство за лична свобода или толтекска книга на мъдростта)“ на Дон Мигел Руис.

Книгата той написва през 1997 г. и тя бързо се превръща в бестселър на Ню Йорк Таймс, където остава на върха на класациите в продължение на 10 години, продавайки 7,2 милиона копия само в САЩ и много други в останалата част на света.

Преди хиляди години толтеките били известни из цяло Южно Мексико като „жени и мъже на познанието“. Антрополозите говорят за тях като за нация или раса, но всъщност това било общност от учени и творци, изучаващи и съхраняващи познанието и духовните практики на древните.

Когато отваряш за пръв път книгата, тя ти се струва малко неочаквана. Можеш дори да си помислиш, че това са ала бала, измишльотини или някакви луди теории. Само ако се задълбочиш и се замислиш какво има зад думите, дали не е истинското представяне на нашия свят, тогава започваш да напредваш по книгата жадно и търсиш мъдростта, която може да ти даде начин да си завоюваш свободата.

Наистина има някои поетични отклонения, но се абстрахирай от тях, съсредоточи се на четирите споразумения, които трябва да сключиш със себе си и да заместят онези, които са ти отнемали свободата. Предупреждавам – трябва ти много сила.

Концепция на книгата

Израелският историк Ювал Ноа Харари , в „Сапиенс – от животни до богове: кратка история на човечеството“, въвежда следната концепция:

И хората и животните са способни да възприемат обективната реалност (например дърво или камък) и субективната реалност (например болка или удоволствие), но само хората са развили способността да възприемат и интерсубективната реалност, т.е. множеството ментални конструкции, истории и фантазии, които се споделят от хиляди, милиони, а и милиарди други човешки същества (например човешките права, обществените строеве, парите).

Дон Мигел Руис в книгата си развива същата концепция, преди да въведе известните четири споразумения, само че използва определено по-мистичен език.

Лесно е да живееш със затворени очи, изопачавайки всичко видяно…

– Джон Ленън

Според мексиканския автор нашият свят е съставен от етикети, концепции и социални убеждения, които сме приели, без да осъзнаваме, че са илюзии, споделен сън.
Този „колективен сън ” ни е наложен още от раждането ни чрез думите, правилата и ученията на нашите родители, на училището и като цяло на обществото около нас.

Хората непрекъснато сънуват. Преди ние да се родим, предците ни са създали голям външен сън, който можем да наречем колективен сън или съня на планетата. Сънят на планетата е сборът от милиарди по-малки, индивидуални сънища, които заедно образуват съня на семейството, на общността, на града, на държавата, и накрая — съня на цялото човечество. Сънят на планетата включва всички норми на обществото, неговите вярвания, закони, религии, неговите различни култури и начини на живот, неговите правителства, училища, обществени събития и празници.

Живеем, потънали в дисфункционална мечта, и хората са болни от болест, наречена страх. Симптомите са всички онези емоции, които ни карат да страдаме: гняв, омраза, тъга, завист и предателство. 

– Дон Мигел Руис

Нашите мълчаливи споразумения

Естествено не всички от тези правила (или да ги наричаме мълчаливи споразумения) са вредни за нас. Някои са необходими и позволяват на обществото да функционира, да избегне хаоса. Други споразумения са в полза само на малка част от обществото и са създадени за останалите, за да могат да ги държат потопени в сънищата. Има споразумения изключително нефункционални, които създават страдание в живота ни и не ни позволяват да бъдем свободни, както бихме искали.

Примерно едно от най-опасните споразумения ни кара да вярваме, че нищо в нашия живот не е достатъчно, че трябва да се стремим към някакви идеали за успех, които са наложени  от обществото.

Други споразумения са тези, които определят кое нещо обществото смята за приемливо и кое отхвърля. Този тип споразумения са различни за различни епохи, и понякога нанасят страшни вреди на индивидите и на човечеството като цяло. Да си припомним времето на Светата инквизиция, мракобесните години на Сталин, Хитлер, Мусолини… Този вид споразумения не са изчезнали, напротив продължават със соченето на общ измислен враг и насочване на всички физически и умствени усилия на народите в тази посока, лишавайки хората от тяхната ментална свобода да се отдадат на създидателни и творчески действия.

Да си помислим за споразумения като нуждата от постоянна надпревара във въоръжаването, споразумения като нуждата от постоянна замяна на смартфоните ни с по-нов модел, споразуменията за нуждата от огромни заплати на някои видове спорт, необходим за създаването на зрелища за народите, споразумението за нуждата от постоянно противопоставящи се партии и въвличането ни в техните представления, създадени специално за народа им др.

Нашето „опитомяване“

Като деца не сме имали възможността да избираме убежденията си, но сме се съгласили с информацията, предадена ни от съня на планетата чрез другите хора. Единственият начин за съхраняване на информация е чрез споразумение, чрез съгласие.

Скоро развиваме потребността да привличаме вниманието на другите, за да си получим наградата. Наградата е приятна и ние продължаваме да правим онова, което другите искат от нас, за да я получим. Заради страха от наказанието и лишаването от награда започваме да се преструваме на такива, каквито не сме, само за да угодим на околните, само за да бъдем достатъчно добри за някой друг. Опитваме се да се харесаме на мама и на татко, на учителите в училище, на църквата и така започваме да играем роля. Преструваме се на такива, каквито не сме, от страх да не бъдем отхвърлени. Страхът да не бъдеш отхвърлен се превръща в страх от това, че не си достатъчно добър. Накрая се превръщаме в някой, който не сме. Ставаме копие на убежденията на мама, убежденията на татко, убежденията на обществото и религиозните вярвания.

Опитомяването е толкова могъщо, че в определен момент от живота вече не ни е нужен опитомител. Нямаме нужда от мама или татко, училището или църквата, за да ни опитомяват. Дресирани сме толкова добре, че се превръщаме в свой собствен дресьор.

Вътрешният съдник използва съдържанието на кодекса, за да прецени всичко, което правим и не правим, мислим и не мислим, чувстваме и не чувстваме. Всичко се подчинява на тиранията на този Съдник…

Той е толкова силен, че дори години по-късно, когато се запознаем с нови концепции и се опитаме да вземаме собствени решения, откриваме, че убежденията ни продължават да ръководят живота ни. Точно, както правителството разполага със закони, управляващи колективния сън, нашите убеждения са кодексът, управляващ индивидуалния ни сън.

Ние, по-големите, помним ония времена, когато постоянно родителите ни казваха: Не прави това, какво ще кажат хората.

Или: каквото за всички, това и за нас.

И още много такива приравнителни изрази, които ни се втълпяваха, защото това е колективно споразумение и ние трябва да сме част от него.

Мъглата на нашия сън

Много не виждаха истината, не виждат истината, защото тя е трудна за откриване, но и защото в нашия ум е пълно с всички онези фалшиви убеждения. Продължават да ни ги внушават от рано сутринта, с тон на гласа, сякаш те там от телевизора или от вестника, или от върховете на властта са единствените най-знаещи и безгрешни. И ние се научаваме да изпитваме необходимост да бъдем прави и да изкарваме другомислещите за криви.

Сякаш живеем в мъгла, която не ни позволява да видим по-далеч от носа си. Живеем в мъгла, която дори не е реална. Тази мъгла е сън, собственият ни сън за живота — убежденията ни, всичките ни представи за нашата същност, всичките ни споразумения с другите, със себе си и дори с Бог.

Унижаваме се, само за да угодим на околните. Дори вредим на физическите си тела само и само да бъдем приети от другите. Виждаме младежи, които взимат наркотици, за да не бъдат отхвърлени от връстниците си. Те не разбират, че проблемът е в собственото им самоотхвърляне. Отхвърлят себе си, защото не са онова, на което се правят…

Малко от нас осъзнават с каква лична сила сме родени. Тази сила се нуждае от ежедневно презареждане чрез почивка. Тогава идва приток на нова енергия и отново сме готови да създадем нещо красиво и полезно.

За съжаление, цялата ни лична енергия отива първо за създаването на тези споразумения и после — за спазването им.

Ако осъзнаем, че животът ни се управлява от нашите споразумения, а не харесваме съня за живота си, значи трябва да променим споразуменията. Когато най-сетне сме готови за предприемането на тази стъпка, четири могъщи споразумения ще ни помогнат да сложим край на старите, почиващите върху страха и пресушаващи енергията ни споразумения.

След прекратяването на всяко споразумение ние ще си възвърнем цялата енергия, използвана за неговото създаване. Ако възприемем тези четири нови споразумения, те ще засилят личната ни сила дотолкова, че да можем да променим цялата система на старите си споразумения.

Необходима е много силна воля за приемане на Четирите споразумения — но ако започнем да ги спазваме, животът се променя до неузнаваемост.

И тук е време за тези четири споразумения:

Първи основен принцип на личната свобода

(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});

Бъди безгрешен в словото си

Първото споразумение (принцип), предложено от мексиканския автор, за да си върнем свободата, засяга нашия вътрешен и външен диалог.

В този случай терминът „безгрешен“ трябва да се разбира буквално, т.е. когато се изразяваме, трябва да го правим „без грях“. Никакви религиозни връзки няма, тук смисълът е първоначалният латински: изразяването на себе си без грях (sine peccātum) означава да се говори без грешка, без да липсва уважение.

Ако искаме да постигнем личната си свобода, първо трябва да се научим никога да не използваме думи срещу другите или срещу себе си.

Първото споразумение е най-важното и същевременно най-трудно за спазване. Толкова е важно, че дори само чрез него ще успеем да се издигнем до онова равнище на съществувание, което наричаме земен рай.

Звучи съвсем просто, но е извънредно могъщо. Защо словото? Защото слово, думите носят сила, която трябва да направляваме в точна посока.

Страшната сила на думите

Думите имат голяма сила. Ние често ги подхвърляме така, без да се замисляме, какви последици ще имат в бъдещето. Надарени сме с реч ненапразно. Творецът е имал точна идея, за да ни направи този подарък, и тя едва ли е била да го използваме като оръжие за унищожение. Думите имат магична сила. Те могат да сътворят най-прекрасни неща – красота, любов и земен рай, но могат да създадат и жив ад, ако грешим с тях.

Словото е толкова могъщо, че дори една-единствена дума може да промени или да унищожи живота на милиони хора. Преди години един германец манипулира чрез словото си цяла нация от извънредно интелигентни хора. Той ги поведе към световна война само посредством силата на своето слово. Убеди други да извършват най-ужасни жестокости. Чрез словото той активираше страха на хората и, като огромна експлозия, последваха убийства и войни по целия свят. Навсякъде по земята хората унищожаваха други хора, защото се бояха един от друг.

Нов текст:
Последните две години преминават в борбата ни срещу извънредно опасен вирус, донесъл смъртта на милиони хора по целия свят. Виждаме как различни личности със скрити цели или повярвали си, чрез словото предизвикват страха на хората и им внушават да вярват, че правителствата или някакви други страшни врагове на човечеството искат да го унищожат чрез ваксини. Изкарват хората на протести срещу мерките на правителствата за преодоляване на заразяването. Изкарват ги със същите мотиви на църквата от Средновековието, че науката е от дявола. Изкарват ги като стадо на заколение, след което хиляди постъпват в болница. Отново словото, като онова на онзи германец, по същия начин посочва врагове и активира страх, който носи смърт. Когато единственият ни враг е един потентен вирус, срещу който можем да победим, само обединени.

Умът на повечето хора, свикнали на ежедневния спокоен живот, отдалечен с десетилетия от войните, не успява да приеме извънредната ситуация и да търси начин да се предпази. Отказвайки да я приеме и съпротивявайки се срещу реалност, която е по-силна от него, той отказва и всяка защита и се излага на опасност.

Човешкият ум е като плодородна почва, в която постоянно се засяват семена. Семената са мнения, идеи и концепции. Засяват се в ума и те започват своя растеж и развитие. Някои семена са благородни. Много обаче – не. Най-бързо се развиват обикновено семената на страха. Понякога едно изказано мнение, дори с добри помисли, посява в ума ни вредни семена, които определят живота ни в лоша посока.

Нашите родители, братя и сестри са изразявали мненията си за нас, без дори да се замислят. Ние сме приемали тези мнения и в резултат сме живели в страх, като този, че не ни бива в плуването или в спорта, или в писането.

Някой изразява мнението си и смята, че то е важно, че ще помогне или просто така го хвърля във въздуха. Но то влияе на другите хора и много от тях започват да променят мисленето си съобразно това мнение, без да са успели да изградят свое лично, от лично наблюдение.

Наскоро, по повод на изявите на едно младо момче, чието пеене харесваха и одобряваха много хора, прочетох едно мнение, което се открояваше от останалите: „Значи, на пъти съм си тръгвал от пиано бар, като излезе и ЗА ПЕЕ тоя. Вие изобщо чували ли сте го на живо – ад!“ Може да се забележи как едно субективно мнение е представено като обективно. И можем да сме уверени, че много ще останат с чуждите думи в ума си, като свое мнение. А ние дори не знаем причината за това мнение. Може да е от завистлив конкурент, може да не разбира или не харесва този музикален жанр. Това е типичен пример на грешно слово, на грешни думи.

Използваме словото, за да ругаем, да обвиняваме, да намираме виновни, да унищожаваме. Разбира се, използваме го и правилно, но не много често. Преди всичко използваме словото за разпръскването на личната си отрова — за изразяване на гняв, ревност, завист и омраза. Словото е чиста магия, най-могъщият ни дар като човешки същества, а ние го използваме срещу себе си. Планираме отмъщение. Създаваме хаос чрез словото. Подклаждаме омраза между расите, между хората, между семействата, между нациите.

Това е особено вярно за нашия вътрешен диалог. Стремим се да постигнем успехи, които са ни внушени чрез споразумения, и когато не успяваме, Вътрешният съдник ни обвинява и порицава.

Виж още: 7 мантри за бизнес и личен успех

Връщане на контрола над Вътрешния съдник

(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});

Ние ще бъдем наистина свободни, само когато спрем да преценяваме себе си в съответствие с наложените ни грешни споразумения и непрестанно да се обвиняваме.

Да си върнем контрола на нашия вътрешен глас, означава всъщност да си възвърнем контрола над живота си.

Религиите говорят за грях и грешници, но нека видим какво всъщност означава да грешиш. Грях е всяка постъпка срещу самия себе си. Всичко, което чувстваме, вярваме или казваме срещу самите себе си, е грях. А ние действаме срещу себе си, когато се самоосъждаме или самообвиняваме за нещо. Да бъдеш без грях е тъкмо обратното. Да бъдеш безгрешен означава да не вървиш срещу самия себе си. Когато си безгрешен, поемаш отговорността за действията си, но не се съдиш или виниш.

От тази гледна точка цялата концепция за греха се променя от нещо, свързано с морала или религията, в нещо свързано със здравия разум. Грехът започва със себеотхвърлянето. Това е най-големият грях, който човек може да извърши.

Дон Руис прави една чудесна аналогия:

Клюката е най-лошата черна магия, защото представлява чиста отрова. Научили сме се как да клюкарстваме чрез споразумение. Като деца сме слушали как възрастните непрестанно сплетничат, изразявайки открито мненията си за другите хора.

Ако използваме аналогията между човешкия ум и компютъра, клюката може да се сравни с компютърен вирус. Компютърният вирус е част от компютърния език, написана на същия език като всички останали кодове, но с лошо намерение. Този код влиза в програмата на вашия компютър, когато най-малко очакваме, и обикновено — без да съзнаваме.

Щом разбереш първото споразумение – Бъди безгрешен в словото си, в живота ти започват промени. Те са в начина, по който се отнасяш към себе си, и после по начина, който се отнасяш към останалите. Започваш да избягваш злословието и клюките, отдалечаваш се от хора, които се занимават да изказват негативни мнения за каквото и да е. Не се вслушваш в чужди съждения а създаваш свои собствени, неповлияни. Вече си на пътя към свободата. Умът ти, отблъснал старите споразумения да се вслушва в чужди, манипулиращи мнения и клюки и направил новото споразумение – да не изрича грешни думи срещу другите и срещу себе си, намира много свободно време и пространство за съзидателност и любов.

Да си върнем контрола на нашия вътрешен глас, означава всъщност да възвърнем контрола над живота си.

Безупречността на словото ще ни имунизира и срещу всеки, който ни прави магия. Защото ще приемем отрицателната идея само ако умът ни представлява благодатна почва за нея. Когато си безгрешни в словото си, умът ти вече не е плодородна почва за думи, които са плод на черна магия. Вместо това той е благодатна почва за думи, породени от любовта…

След като аз успях да прекратя тези споразумения и да сключа нови, значи и други могат да направят същото. Може да се живее в рая сред хиляди хора, които се чувстват като в ада, когато си имунизиран срещу ада.

И след този важен първи принцип – споразумение, да преминем към втория:

Как да бъдеш свободен – втори принцип

Не приемай нищо лично

Любимото ми споразумение. Грешно споразумение, което кара мнозинството от хората да страдат. Случвало ми се и на мен да страдам много, заради неприятни изрази. Докато един ден разбрах, че проблемът не е у мен, а в онези, които ги изричат. Спрях да приемам изказаните неща лично. Приех ги като техен проблем. И тези, които искаха да ми причинят унижения, започнаха да се оплакват, че съм издигнала стена и не могат да стигнат до мен.

Да, научих се да издигам стена срещу злословията. Просто те не бяха мой проблем, бяха проблем на този, който ги изказваше. Те се превръщаха в бумеранги.

За това се иска вътрешна сила и става постепенно. Но пък каква свобода получаваш!

Каквото и да става около нас, не трябва да го приемаме лично. Ако те видя на улицата и кажа: „Глупак такъв“, или ти пиша това в Twitter, без да те познавам, значи не става въпрос за теб, а за мен. Ако го приемеш лично, вероятно ще повярваш, че си глупав. Причина за това е така нареченото чувство за собствена значимост. Личната значимост, да приемаш нещата лично, е върховна проява на егоизма, тъй като смяташ, че всичко е свързано с твоето „аз“. Но другите хора не правят нищо заради теб. Правят го заради себе си. Всеки живее в собствения си сън, в собствения си ум; неговият свят е съвсем различен от онзи, в който живее другият. Когато приемаме нещо лично, ние смятаме, че другите знаят какво има в нашия свят и се опитваме да проектираме своя свят върху техния.

Техните думи, постъпки и мнения се ръководят от споразуменията в собствените им умове. Позицията им е плод на начина, по който са били програмирани по време на опитомяването.

И нещо много важно изрича Дон Руис:

Хората са съгласни да си помагат да страдат. Ако имате нужда от малтретиране, много лесно ще намерите кой да ви малтретира. 

И така, споразумяхме се, че няма да приемаме нещата лично. Ще преминем към третото споразумение:

(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});

Трети принцип за личната свобода

Не прави предположения

Умът ни обикновено се управлява от когнитивни предразсъдъци, и често прави прибързани и грешни изводи. Използва готови схеми, за да пести време и енергия. На тази база прибързаните заключения, които могат да се отнасят както за други хора и действия, така и за нас самите, понякога ни носят ненужна болка, тревоги и стрес. Ние дотолкова се вкопчваме в нашите предположения, че ги смятаме за истина, приемаме ги за реалност.

Някой те е погледнал накриво и ти си готов да си създадеш цял филм, как ти е завидял за нещо и те е намразил, как е разбрал нещо лошо за теб, и си готов да го изхвърлиш от живота си. А може би той просто е бил задълбочен мислено в някой свой проблем и дори не те е видял, гледал е през теб.

Ето защо това споразумение е много важно. За да не подценяваме или надценяваме ситуациите, хората или себе си, трябва да зададем целенасочени въпроси и да развиваме постоянно своята практика.

Не трябва да правим предположения, да приемаме нещата за даденост на базата на предразсъдъци.

Тъгата и нещастията, които преживяваме, са резултат от правене на предположения, както и от това, че приемаме нещата лично. Целият свят на контрол между хората е свързан с правенето на предположения и приемането на нещата лично. Целият ни сън за ада почива върху това…

Винаги е по-добре да задаваш въпроси, отколкото да правиш предположения, защото предположенията те обричат на страдание…

Виждаме само онова, което искаме да видим, чуваме, каквото желаем да чуем. Не възприемаме нещата такива, каквито са.

Често проблемът идва от това, че се притесняваме или страхуваме да зададем точния въпрос. Мислим си, че ще изглеждаме глупаво и това е също едно предположения.

Начинът да се предпазим от предположенията е да задаваме въпроси. Трябва да имаме смелостта да задаваме въпроси, докато всичко стане пределно ясно. След като чуем отговора, няма да ни се налага да правим предположения, защото ще знаем истината.

Също трябва да имаме смелост да помолим за онова, което искаме. Всеки има правото да се съгласи или да ни откаже, но ние винаги имаме правото да помолим. По същия начин, всеки има правото да ни помоли, а ние — да се съгласим или да откажем.

(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});

… И така стигнахме до четвъртото и последно толтекско споразумение:

Четвърти принцип – необходим, за да постигнеш лична свобода

Винаги прави най-доброто, на което си способен

Четвъртото споразумение очевидно е най-тривиалното, може би защото често сме го чували или казвали. Но ние никога не сме вниквали в дълбокия му смисъл.

Някои се задоволяват да правят малко и казват, мамейки всъщност и себе си и поставяйки си ограничения сами, че това е максимумът, който биха могли да дадат.

Други са пълни перфекционисти и се опитват често да надминат себе си, а после са изтощени и с дни не могат да възстановят енергияте си. Крайният резултат е, че не дават най-доброто от себе си.

Ние не се чувстваме в пълна форма всеки ден, но можем да правим всичко възможно всеки ден.

В някои дни най-доброто от теб може да означава да прочетеш дори една страница от книга, да тренираш с ниска интензивност или да свършиш някоя дребна задачка от списъка си.

Важното е винаги да можеш да направиш всичко възможно с това, което имаш по отношение на време и енергия.

При всички обстоятелства да правим най-доброто по силите си — нито повече, нито по-малко. Най-доброто е променлива величина. Понякога най-доброто ще е от високо качество, друг път няма да е толкова добро. Когато сутрин се събудим освежени и заредени с енергия, най-доброто ще е по-добро, отколкото вечер, когато сме уморени.

Ако правим най-доброто, на което сме способни, няма да се обвиняваме, няма да страдаме от чувство за вина или да се самонаказваме.

Всички сме чували онзи израз:

Те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че работим.

Всъщност ръководейки се от този предразсъдък, като не прилагаме споразумението да даваме най-доброто от себе си, ние не растем, не се развиваме и правим лошо преди всичко на себе си.

Когато винаги правим най-доброто по силите си, ние действаме. Да правиш най-доброто, на което си способен, означава да предприемаш нещо, защото го обичаш, а не защото очакваш отплата. Повечето хора правят точно обратното: правят нещо, само когато очакват отплата, и не се наслаждават на заниманието си. И това е причината да не правят най-доброто по силите си.

Когато правим най-доброто, на което сме способни, ние не даваме възможност на Съдника да ни обяви или да ни укорява.

Когато правиш най-доброто, на което си способен, се научаваш да приемаш себе си, реалната си личност. Започваш да си даваш сметка за грешките и да се учиш от тях. Това засилва самосъзнанието. Ако правиш най-доброто, на което си способен, изпитваш удовлетворение и интерес към действието, самодоказваш се и увеличаваш увереността си и себеуважението си. Не се считаш за роб на никой и даже дори да работиш за друг, имаш усещането за своята сила и своето господство. Защо? Ами това е точно свободата. Защото ти си подаряваш свободата.

Виж още: Как да спечелим уважението на другите

И извода:

Какво означава да бъдеш свободен-четирите споразумения на Дон Мигел Руис

(adsbygoogle = window.adsbygoogle || []).push({});

В „Четири споразумения” авторът на бестселъра Дон Мигел Руис разкрива източника на самоограничаващи ни вярвания, които ни ограбват от радост и създават ненужно страдание. Базирайки се на древната Толтекска мъдрост, четирите споразумения предлагат мощен кодекс на поведение, който магически може да трансформира живота ни и да се почувстваме свободни и силни, господари и творци:

1. Бъди безгрешен с думите си.
2. Не приемай нищо лично.
3. Не предполагай нищо.
4. Винаги давай най-доброто от себе си.

Ако ти е харесала тази публикация, сподели я сред приятели в социалните мрежи.