Приятелството, любовта и Екзюпери – „Южна поща“

Предполагам, че всеки пази спомени за книгите, които е прочел в детските си години. Първите особено оставят най-ярки следи. Нямам предвид ония оръфани от времето и детските ръце томове с приказки, които повечето семейства имат запазени като нещо много съкровено. Особена добра и градивна магия, която за определено време те е карала да се изживяваш като малкия принц или малката принцеса, едва спасили се от змея, от злата магьосница и с вечно щастие пред себе си…От прочетените в младежките години книги, в главата ми са останали свързани завинаги идеите за приятелството, любовта и Екзюпери и неговата „Южна поща“.

Публикацията е обновена на 09.01.2021.

За книгите и за Екзюпери

В моите стари книги има една нежна носталгия, спомен за спестяваните от закуски пари, за тичането в голямото междучасие до руската книжарница, да не изпусна новата доставка… Защото на българската, т.е. нормалната, се получаваха само известни поредици томове, които книгоманите бяха запазили с връзки предварително. И после често се случваше да ги поставят в стандартните за всички апартаменти библиотеки като украса и доказателство за свръх интелигентност на притежателите. Понякога се зареждаха грамадни опашки пред книжарницата, когато се очакваше поредния том от нашумял автор. И за мен, ученичката, нямаше начин да се снабдя с нещо интересно. Пък и спестяванията от закуските не винаги стигаха. За това съществуваше любимата руска книжарница. От там се снабдявах с ценни книжки на безумно ниска цена. И не само аз. Тази книжарница беше постоянно пълна, а милата рускиня, която целият град познаваше, беше напълно разположена да обяснява, да търси, да поръча добри книги.

В ония години имахме достъп до цялата световна литература и наука благодарение на изданията на руски език. На български се издаваха малко заглавия. И половината от висшето си образование изкарах на руски учебници, защото български по някои дисциплини за Математиката нямаше.

Та от ония времена ми е особено важна една книга със зелени корици. Книга, която винаги поставях на видно място и от време на време се докосвах до прегънатите ъгълчета на страниците, за да почерпя вдъхновение, или утеха, да се любувам отново на красотата на изразяване и на любовта, която те обгръща, когато четеш. На половината от страниците бях прегънала ъгълчетата – нещо полезно и красиво имаше написано там. Зелената книга беше сборникът произведения на Антоан дьо Сент Екзюпери. Харесваше ми да я чета и препрочитам на руски. На български едва ли е била издавана тогава. Или поне не можеше да се намери в библиотеките.

Това бяха „Южна поща“, „Цитаделата“, „Нощен полет“, „Земя на хората“.

За мен и досега Екзюпери си остана един от най-любимите автори. Силата на приятелството, любовта и Екзюпери – тези неща остават винаги свързани за мен. Ерудирен, аристократичен по дух (и по произход) и демократ по мислене. Част от интелектуалния елит на света. Философ, изобретател, математик и истински човек.

Липсваха ми тези романи, останали в другия ми дом. Сякаш някаква скъпоценна вещ от детството ми не е с мен. Накрая намерих време да ги потърся в интернет, тоя път на български. Днес ще изложа малко цитати от първия му роман „Южна поща“. За тези, които не са стигнали до него. Или са го забравили. Това по-точно е една кратка повест за двама приятели на автора – Женевиев и Бернис. Бернис в онези години е бил пилот, превозвал със самолет южната поща, т.е. тази от Франция за Африка. Надявам се да се усети от тази малка част от творчеството на Екзюпери особената му изящност на изказ.

„Южна поща“, Антоан дьо Сент-Екзюпери – цитати

В началото на повестта, спомняйки си смъртта на приятелите си, за които говори в нея:

Трябва да се върна назад и да разкажа за тия изминали два месеца, иначе какво би останало от тях? Когато събитията, за които ще разкажа, довършат постепенно своето слабо вълнение, своите концентрични кръгове над ония действуващи лица, които те просто са заличили, както се заличават водните кръгове в езеро, когато бъдат притъпени острите вълнения, сетне — по-малко острите и след това — сладостните, за които съм благодарен на тия събития, светът отново ще ми се стори сигурен!

Едно деликатно и неповторимо описание на главната героиня:

Тя царуваше над книгите, над цветята, над приятелите. С тях тя поддържаше договори. Тя знаеше знака, който предизвиква усмивка, думичката, която свързва хората, само това: „А, вие ли сте, мой драги звездоброецо…“, или когато влизаше Бернис: „Седнете, блудни сине…“ Всеки бе свързан с нея чрез някаква тайна, чрез оная сладост, че са те открили, че вече си се изложил. Най-чистото приятелство ставаше богато като някое престъпление.

— Женевиев — казваше Бернис, — вие винаги царувате над нещата.

Тя раздвижваше мъничко мебелите в гостната, приближаваше някое кресло и приятелят, изненадан, намираше най-сетне истинското си място в света. След живота през един цял ден каква мълчалива бъркотия от покъсана музика, от похабени цветя: всичко, което приятелството опустошава на земята. Женевиев без шум създаваше покой в своето царство. И Бернис чувствуваше в нея много далечно, много добре защитено плененото девойче, което го бе обичало.

Една от нежните сцени:

Тя прислони чело на това рамо и Бернис повярва, че цялата Женевиев намираше тук своето убежище. Несъмнено и тя също вярваше това. Несъмнено те не знаеха, че под властта на милувката човек дава много малко от себе си.

Женевиев след смъртта на детето си:

Цялото й минало — унищожено. Гостната, уредена с дълго търпение. Мебелите, поставени там не от човек, не от продавача, но от времето. Тия мебели не мебелираха гостната, а нейния живот. Дърпат онова кресло далеч от камината и оная стенна масичка далеч от стената. И ето че всичко се откъсва от миналото и за първи път е с оголен образ.

Хиляди връзки — скъсани. Значи, едно дете държеше връзките със света, около които се нагласяваше светът? Едно дете, чиято смърт е толкова голямо поражение за Женевиев? Тя се отдава на скръбта.

— Боли ме… Бернис й говори нежно:

— Аз ще ви отведа. Ще ви отвлека. Спомняте ли си? Аз ви казах, че един ден пак ще дойда. Аз ви казах…

Бернис я притиска в прегръдките си и Женевиев отпуска глава назад и очите й заблестяват от сълзи — Бернис не държи вече в ръцете си пленница, а едно разплакано момиченце.

Съветите на Екзюпери към приятеля Бернис, който се готви да отведе Женевиев от богатия й дом и от съпруга:

Навиците, условностите, законите, всичко, което не чувствуваш като необходимост, всичко, от което си избягал… Тъкмо това е, което дава рамката на живота. За да съществуваш, потребно е да имаш около себе си реалности, които са трайни. Нелепи или несправедливи — това са само думи. И Женевиев, отвлечена от тебе, ще бъде лишена от същинската Женевиев.

За тебе любовта е оня цвят на очите, който ти виждаше понякога в нея и който може да се поддържа лесно както някоя лампа. И истина е, че в известни минути най-простите думи изглеждат натежнели от такава сила, че е лесно да се подхранва любовта…

Но да живееш, несъмнено е съвсем друго нещо.

Женевиев с усещанията за починалото си дете:

Женевиев минава и подсвирва на кучетата си. Листата пращят под всяка нейна стъпка, но след това подбиране, което прави зимата, след това голямо плевене, тя знае, че пролетта ще подпълни вътъка, ще възлезе по клоните, ще разпука пъпките, ще поднови тия зелени сводове, които са дълбоки и подвижни като водата.

Там нейният син не е съвсем изчезнал. Когато тя влиза в зимника, за да обърне не съвсем узрелите дюли, той току-що се е измъкнал оттам, но след като толкова си тичал, моето момче, толкова си лудял, не е ли разумно да спиш?

Тя знае там следата на мъртвите и не се бои от нея. Всеки прибавя своето мълчание към мълчанието на къщата.

Вдигаш очи от книгата си, спираш дъха си, приемаш зова, който току-що е заглъхнал.
Изчезнали? Когато измежду ония, които се променят — те единствени са дълготрайни, когато техният последен образ най-сетне е толкова истински, че нищо от тях не ще може никога да го отрече!

Още нежни сцени между Женевиев и Бернис:

Но той се навежда над нея и говори нежно. Тя би искала да повярва на образа, който той създава за себе си, на тая нежност с божествена същина. Иска да обича образа на любовта: тя има само тоя блед образ, за да я брани…

Довечера ще намери в насладата това слабо рамо, това слабо убежище и ще скрие там лицето си, както животно, което умира.

Виж още: За любовта и щастието – два велики видеоклипа на Роберто Бенини

и

Женевиев се бъхтеше срещу самата себе си и онова, което изтръгваше от себе си, бе тъй силно сраснато с нея, че тя беше вече разкъсана.

— Колко е часът?

Хе! Защо? Тия часове минават като малки провинциални гари — полунощ, един часът, два

часът, — отхвърлени назад, загубени. Нещо се изнизва между пръстите, което не може да се задържи. Да остарееш, не е тежко.

„Много добре си представям какъв ще бъдеш с бели коси и кротко застанала до тебе, аз, твоя приятелка…“

Да остарееш, не е тежко.

Но тоя похабен миг, това отложено спокойствие и тая далечина, ето това е уморително.

Още едно силно описание на любовна сцена:

Той мисли за това сладострастие, което удря криле няколко секунди в него — за това безумно птиче, което удря криле и умира. А сега…

Сега небето трепти през прозореца. О, жена след любовта — обезоръжена и развенчана от желанието на мъжа. Отхвърлена между студените звезди. Пейзажите на сърцето се сменят толкова бързо… Преминало е желанието, преминала е нежността, преминала е огнената река. Сега, чист, студен, отърван от тялото, ти си на носа на кораб, запътен в морето.

Екзюпери за приятеля:

Бернис, един ден ти ми призна: „Обичах живот, който не разбирах много добре, живот, който не е съвсем верен. Аз не знам много добре дори от какво имам нужда: то беше един лек внезапен глад…“

Бернис, един ден ти ми призна: „Онова, което отгатвах, се таеше зад всяко нещо. Струваше ми се, че с едно усилие щях да го разбера, да го узная най-сетне и да го отнеса. И си отивам смутен от това духовно приятелско присъствие, което никога не можах да измъкна наяве.“

Финалната сцена, когато открива загиналия приятел. Бернис е пилотирал редовен пощенски полет:

Буря: от петдесет метра височина нагоре тоя вятър ни изсушава като прахосмукачка.

Другарю мой.

Значи, тук беше съкровището — колко много си го търсил!

Върху тая дюна, с широко разтворени ръце и лице към тоя тъмносин залив и с лице към звездните селища, тая нощ ти тежеше толкова малко…

Когато слизаше на юг, всички тежки връзки бяха развързани и ти, Бернис, бе вече чужд на земята, защото имаше само един приятел — една есенна паяжинка, която едва те задържаше.

През оная нощ ти тежеше още по-малко. Шемет те обзе. В най-отвесната звезда блесна съкровището, о, беглецо!

Есенната паяжина на моето приятелство едва те държеше: несигурен пастир, аз навярно съм заспал.

От Сен-Луи в Сенегал за Тулуза: пощенският Франция—Америка намерен източно от Тимерис. Точка. Наблизо неприятелски отред. Точка. Пилотът убит, самолетът разрушен, пощата непокътната. Точка. Продължава за Дакар.

Надявам се с тези цитати съм успяла да те пренеса за малко към един свят, където приятелството, любовта и Екзюпери докосват дълбоко душата.

Източник на основното изображение Pixabay.com

Източник за първото изображение Wikimedia и Pixabay.com